Русия: терор-разрушение-реформи. И така до безкрай.

Наред с поредното изостряне на руското присъствие на международната арена в България отново се чуха гласове, според които бъдещето ни принадлежи на Русия и Евразия. Тази позиция е неадекватна от каквато и да е гледна точка – политическа, социална, икономическа и т. н. Тези неща са обилно изследвани от различни тесни специалисти, но основният, екзистенциален проблем се крие другаде – в самата дума „бъдеще” във връзка с Русия.

Русия не предлага бъдеще на никого, защото няма такова. В продължение на половин хилядолетие тя живее извън времето и историята, в онзи вечно повтарящ се цикъл, в който земеделските цивилизации са живели преди идването на християнството. В този цикъл всичко, което се е случило, ще се повтори. И всичко, което трябва да се случи, вече се е случило.

Всичко започва с Иван Грозни

Тази ротация започва при Иван Грозни в средата на 16 век. Тогава големите европейски кралства бързо напускат Средновековието и започват да премахват основните му черти, като крепостничество, произвол и религиозно мракобесие. Засилва се независимата частна собственост, местното самоуправление, защитата на хората със закон.

В Московска Русия, както тогава се наричаше държавата, Иван реши да направи точно обратното. Той елиминира, доколкото е могъл, свободните класове, правейки ги крепостни. Тя изкорени аристокрацията, като й отне земята, ликвидира всякакви събрания, както благородни, така и обикновени хора, чрез които дотогава се развиваше самоуправление. Той обявява цялото имущество в държавата за негово лично бащинство и превръща собствените си прищевки в закон. Той краде, разбира се, държавната хазна – и тя е на баща му.

Но по-важното е, че Иван започна да преследва онези, които искаха московска Русия да тръгне по европейския път на развитие. Символът на тези гонения е боляринът, философ, писател и полководец Андрей Курбски, а последвалата кореспонденция между тях бележи вечно разцепление в Русия. От една страна, има такива, които подобно на Курбски искат да ограничат централната власт, разделяйки я между различни клонове и класи, настояват за права, свободи и законност, както и собственост, независима от короната. Това е пътят, който в крайна сметка води към европейската цивилизация, в която личността е по-важна от държавата.

От друга страна Иван и последователите му. Проклинайки опонентите си с най-вулгарните азиатски изрази (според Иван Курбски е „чакал“, чиято смрад носи вонята на самия Сатана и т.н.), те твърдят, че държавата е всичко, а индивидите са нищо. И най-важното е държавата им и да я пазят не за нечия (например народна) полза, а за себе си. “Самоподържащи се” – автократи. Никой друг няма никакви права, като защита от закона, собственост върху неприкосновена собственост или форуми за самоуправление. Държавата е всичко, а автократът е държавата. Неговата дума е закон, а не някакви неща, написани на хартия. И всички проевропейски настроени руснаци чакат, измет или агенти на враждебни чужди сили.

Това е политическият квас на Русия. И отново Иван се бърка в руската икономика.

След поробването на народа, ликвидирането на аристокрацията и прогонването на такива като Курбски, Иван предприема следващата стъпка: да третира отечеството си като законен обект на грабеж. Той вече е разграбил половината от съседните руски княжества, но започва да намира общ език с останалите и особено със своите литовски съседи на запад. Но режимът му живее от добива и не може да прави друго. Затова започва разграбването на имуществото на аристократите и по-заможните обикновени граждани – режимът на „опричнина”. Експанзията на изток също му дава достъп до ресурсите на Сибир, които той изнася в Европа.

Иван Грозни е руската програма по подразбиране, от която тя никога не се отказва. Отиваме няколко поколения напред и виждаме първата итерация. В разгара на новото време, когато в Европа се полагат основите на Просвещението и хуманистичната държавна система, Петър Велики успява да консолидира онези дейности, които Иван не успява да направи. Той успява да подчини досега автономните казаци, които без помощта на държавата разширяват Русия до Далечния изток. След него няма нито един човек в Русия, включително и аристокрацията, който по един или друг начин не би бил обвързан с държавата. Докато Европа преоткрива равенството между гражданите и създава социални договори, Петър издава Таблица на ранговете, описваща позицията на всяка професия и всяка класа в тази система на тотално и всеобхватно неравенство.

В икономиката „модернизаторът“ Петър направи типична руска грешка, която руските автократи все още правят: той реши, че е измислил как да настигне индустриалния Запад, като внесе западни технологии. Но няма и мисъл, че Западът е технически и индустриализиран, тъй като се появяват все повече свободни хора, които могат да правят индустрия, защото имат неприкосновена частна собственост и права. Петър въведе западни фабрики, но всички те бързо фалираха. Причината: вместо да пусне някои хора да работят във фабрики за надница, той караше там крепостните селяни да работят без пари. Русия остава аграрна страна и става жертва на подобни последващи опити за бърза индустриализация – особено при Сталин, чиито фабрики, внесени от САЩ и Германия, също в крайна сметка фалират.

В същото време, разбира се, продължава преследването срещу всички руснаци, които искат Русия да върви по европейския път, тоест да има бъдеще.

Всички тези вълни на лишаване от права и собственост, както и постоянното преследване на прозападните руснаци, бяха придружени от смъртта на огромен брой хора, изтребени от собствената им държавна власт. При Грозни, при Петър, при Сталин и при Путин, населението на Русия се свива, докато милиони бягат от терора.

Има, разбира се, периодични опити за европеизиране на Русия. Това е период на избрани царе с ограничена власт, последван от Иван (този период е показателно известен в Русия като „Неволи“). Имаше и известно „размразяване“ след Петър, както след Павел и Александър през 19 век, след болшевишката революция, след Сталин и след Брежнев през 20 век. През всички тези периоди на отслабване на автокрацията икономиката върви напред, а населението расте по простата причина, че хората очакват по-нататъшно отслабване на автокрацията и съответно повече пространство за собствено развитие.

Но всеки път тези реформи се провалят по същата причина. Отслабването на диктата над икономиката и хората рано или късно се противопоставя на управляващата клика, която не иска да загуби самодържавността си. Така в Русия никога не се появява самостоятелно и законово защитено лице, което гарантира бързото развитие на Запада. Тъй като само този индивид може да създаде развитие, краят на всеки период на реформи е последван от икономическа рецесия и спад на населението. И по-важното е, че при първите признаци на подобни проблеми властта преминава в ръцете на нов автократ, който твърди, че проблемите са следствие от предшестващите го „либерали“ (както ги наричат ​​днес).

Русия половин хилядолетие след Иван Грозни

Това е “бъдещето”, което Русия предлага. Терор-разрушение-реформа. Терор-разрушение-реформа. И така до безкрай. Половин хилядолетие след Иван Грозни Русия продължава да живее от плячкосване – ресурсите на Сибир, собственост на нейния народ, завладените съседни страни.

Сега е ясно, че този цикъл ще се повтори, защото в Русия всичко, което трябва да се случи, вече се е случило. След Путин ще има опит за реформи и скоро страната ще се възроди. Реформите ще се провалят, защото няма автономни личности, няма частна собственост, няма законност и ред. След края на реформите ще настъпи икономически колапс и хората ще се разпръснат. Ще дойде следващият автократ, който ще обвини “либералите” за проблемите и ще предложи решение чрез възстановяване на пълната автокрация. За себе си, разбира се. И ще преследва и проклина онези, които искат европейско бъдеще за Русия.

Нямаме работа в тази мелница. Там „всички пътища водят към бедствие“, както пише руският поет Осип Манделщам преди смъртта си в сталинистки концентрационен лагер.

Дойче казва

Source