Плакахме, когато пеехме „Боже, дай България …“

Издадена е биографичната книга на Богдана Карадочева и Стефан Димитров „Безнадежден случай“.

Книга на Стефан Димитров, Богдан Карадочев „Безнадежден случай“. (под редакцията на Георги Тошев, издателство „Книгомания“) Премиерата ще се състои на 20 юли на фестивала „Артпоток“ в Царево от 20.00 часа в амфитеатър „Лозенец“. Това е веднага след рождения ден на певицата – 19 юли. Публиката ще може да закупи книгата на местно ниво и да получи личен автограф и от двамата. Ще бъде прожектирана и прожекцията на документалния филм „Богдански Париж“ (2015), автор на Георги Тошев.

В живота им има светлина и сянка. Успех и лични трагедии. Музика. Те се познаваха от детството, бяха приятели, за да станат един ден семейство. Богдана Карадочева и Стефан Димитров са доказателство, че във всяка добра история има пръст. Композирал е едни от най-добрите български песни. Тя изпя някои от тях и донесе международно признание в България. Тези двама остават едни от най-обичаните български изпълнители.

Богдана на Стефан

Богдана на Стефан

И личната им история сякаш се базира на сценария на Миряна Башева и нейното вечно стихотворение „Безнадежден случай“:

Стефан на Богдан

Стефан на Богдан

Бяхме като хора

Две заедно Снимки, направени от специална фотосесия на Костадин Кръстев - Коко, за публикуване

Две заедно Снимки, направени от специална фотосесия, направена от Костадин Кръстев – Коко за изданието „Bookomania“.

където губят ключа си завинаги.

Няма да го намерим скоро.

Все още имаме безнадежден случай.

Официалната премиера ще се състои в София през септември.

Книгата ще се появи в книжарниците точно на рождения ден на Богдана, 19 юли.

Ето откъси от книга, специално предоставена за издание „24 часа“ от издателство „Книгомания“

Витошка е широка колкото Шанз Елизе

А, Париж !!! Моя любов! Най-дългата любов в живота ми. Често сънувам него и усещам парфюма му – аромата на кафе „Зърно“, сена, любов и вечност.

Благодаря на Емил (Димитров), че ме заведе за първи път там. Свирихме известни концерти в Teatro L’Europeen с оркестър Балкантон. Всички вестници писаха за нас: Синатра Востока, българката Едит Пиаф … Каква страхотна работа!

Отначало оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз нощувахме в хотел в Латинския квартал, докато Емил и Мариета (тогава съпругата на Емил Димитров) живееха в къщата на Далида в Монмартър. Няколко дни по-късно се преместих при тях.

Гледахме от балкона

Далила с

красива градина

и тя ни махна с усмивка …

За двадесет дни станахме парижани.

Към края на нашия престой се явих на прослушване за мадам Ричард, импресариото, отговарящо за руското кабаре. Разбрахме се, че след три месеца ще се задължа да пея в един от тях. Върнахме се в София и през деня започнах да получавам покани от мадам Ричард за участие в галаспектакли – частни партита, премиери на филми и др. Но как можеше да напусне България толкова бързо?

И накрая, отново, благодарение на Емил, за втори път отидохме в Париж. Някои от песните на Емил се превърнаха в големи хитове в Европа.

Митко (Щерев) и Емил композират, аз пях в голямо наскоро отворено кабаре „Динарзад“, скитахме се по улиците и кафенетата на Париж, ходихме на кино, театър и концерти и поздравихме много гости с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкова хубаво!

Ние с Емил винаги бяхме на диета

но всяка сутрин в пет часа се срещахме в хладилника, тайно идващи един от друг …

Един ден на гости дойдоха Христо Куртев, Краси Борозанова, Бебо Табаков и госпожа Хенд, легендарна българка, която се движеше из Париж с огромен бял мерцедес „Пулман“ с шест врати, шофьор и американско знаме в темата. Погледнах г-жа Хенд и въпреки изминалите години тя не се беше променила – това беше Веси, близка приятелка на баща ми. Когато разбра коя съм, тя беше много щастлива.

Чудеше се какво да направя – започна да урежда вечери в моя чест, представи литрова бутилка парфюм Lanven … Два дни ми остави мерцедес с шофьор. Реших да използвам машината, за да направя нещо в последния момент. Помолих шофьора да ме заведе до магазина на Тати, най-евтиния в Париж, където можете да намерите страхотни неща, като ровите в огромни кошници. Купих и натоварих десетки пакети в колата. Връщайки се на луксозната улица, където живеехме, видях приятеля си Христо Куртев пред вратата, който вървеше към Емил. (Кристо беше френският импресарио на Емил и собственик на музикалната издателска къща „Орфей“.)

Помолих го да ми помогне. Купих подаръци за всички роднини и приятели. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и започна да ми се кара, че е срамно да се появя в такава кола и в такава зона с такива пликове. Изтича до най-близкия луксозен магазин и върна лъскави пликове. Тези неща не ме притесняват.

Един ден Кристо ме заведе при Лео Мисир, художественият директор на звукозаписната компания Barclay. Той ме изслуша на един от концертите в L’Europeen и чу моите касети. Искаше да записвам с тях. Беше средата на декември. Исках и да съм вкъщи за Коледа.

Никога не бих могъл

принадлежат

далеч от България

Където и да бях, шапката ми внезапно се стягаше и си тръгвах. Отдалеч той идеализира всичко българско, дори хвана костур, че „Витошка“ (Певицата живее на бул. Витоша). същата ширина като Шанз Елизе.

Глупости. На третия ден вече бях изнервен, че бързам да се прибера. Бях страшно раздразнен от табутата и автоцензурата, които всеки от нас създаде. Не обичам патос и патриотизъм, но обичам България, както обичам детето си – това може да ме дразни, да ме изнервя, да се ядосвам, но и детето ми, и България са мои.

През този период бях много слаб, но според Кристо, за да бъда успешен, трябваше да бъда слаб, като омразния ми Туиджи, и реших да се консултирам с диетолог. Отидохме на Rue de Rivoli в много луксозен кабинет с д-р Benamou, все още помня името му. Христо остана в блестящата приемна. Лекарят ме принуди да се съблека, претегли, измери със сантиметър и изведнъж ме хвана за ръцете и попита: „Защо, защо искате да отслабнете? Толкова си красива! »Оказва се, че д-р Бенаму е арабин, който мрази Туигит. Не ми взе пари и за консултацията. Досега с Кристо винаги сме се смяли, когато си припомняме това приключение.

90-те и

градуса

надежди

През 1990 г. пътувахме постоянно из цяла България. Пеехме по площадите, разговаряхме. Отначало хората не вярваха, че нещо наистина се е променило, повечето от тях бяха уплашени, застанаха отстрани на сцената и тайно повдигнаха двата пръста от пазачите. Васко Крапката, Кирчо Маричков, Ваня, Вили, Милена, Валди, Васко, Стефан и Гошето Минчеви и аз безкористно и убедително проповядвахме нашата истина и я приемахме като мисионерска работа.

Тодор Колев, Кирил Маричков, Стефан и аз бяхме изпратени от СДС на два концерта с пари, за да си купим автобус, който е толкова необходим за нуждите на демократите. Получихме сто точки за цялото време на престоя ни в Германия (на запад). Входните цени бяха символични, пет или десет марки, това не попречи на много българи, които ни познаваха, да искат да влезем в тях, без да влизаме. След концерт в Мюнхен, който постигна голям успех, в съблекалнята влезе господин с кожено палто, ботуши и дълга коса. Той се появи пред нас и се представи като адютант на Негово Величество Симеон II, който ни благодари за нашата безкористна и безплатна подкрепа за демокрацията. Той ни връчи тържествено плик. Всички тихо го отвориха и намериха в него черно-бяло изображение на царя …

Срещите са незабравимо преживяване!

Да бъдеш част от синьото бурно море, да виждаш надежда и любов в очите на хората, да бъдеш част от енергия, която беше толкова силна, че достигаше до космоса. Благодаря ти, Господи, че изживя това щастие!

Пътувахме много преди президентските избори с Пьотър Стоянов, интелигентен, образован говорител. За мен той винаги ще ми бъде президент. В Монтана Питър говори дълго и вълнуващо. След това трябваше да пея. Нямаше оборудване … Стоях в средата на залата и пеех. Цялата публика запя с мен. Антонина Стоянова често пътуваше с нас. Тя е умна, говори добре три езика, Juris Doctor, елегантна и прекрасна майка. Харесвам я, защото прилича на мен – често губи ключа и очилата си. Тя е истински приятел. Обичам я!

Спомням си нощта, когато Петър Стоянов спечели. След обявяването на резултатите целият парк пред НДК беше изпълнен с хиляди хора. Иван Костов, Петър Стоянов, Филип Димитров, Стефан Савов, Надежда Михайлова, Йордан Соколов, Святослав Лучников, Стефан Софийски, Екатерина Михайлова …

Ние пяхме

„Господи, върни го

България е път,

светлина, свобода “

Хората плачеха. И ние плакахме. Каква сила! Мислех, че е завинаги!

Е, шествията от началото на 1997 г. … Беше най-студената зима, но нищо не можеше да ни спре. Понякога поглеждах през прозореца, за да видя колко хора има – хиляди, часове пред очите ми. Тичах след тях, имах чувството, че познавам всички. Всеки ден пеехме пред Св. Александър Невски „.

Беше толкова студено, че ръцете ни се държаха за микрофоните, но степента на надежда, приятелство и вяра, че бяхме там, за да помогнем на България, беше висока. Иван Костов неизменно ръководи шествията. Той е държавник, интелигентен, аналитичен и характер.

Напоследък все повече си мисля, че негативизмът, с който живеем, ме отблъсква. Всеки е против всеки, но както казва Исус – ако някой се чувства безгрешен, хвърлете камък.

(С малки порязвания)

Source