Македония – между България, Сърбия, Гърция и историята

Когато тази земя става романтична част от българската историческа съдба

Когато днес говорим за Северна Македония, в общественото съзнание изпъкват спорове за нашето общо историческо минало, които се разиграват предимно между политици в България и Северна Македония.

Докато и ние, и нашата югозападна съседка имаме нови правителства, което много наблюдатели виждат като предпоставка за нормализиране на отношенията между двете страни чрез подновен диалог, мнозина казват, че такъв напредък ще бъде формален, освен ако различията не бъдат изгладени. интерпретация на историята. Всъщност единствено европейското бъдеще на Северна Македония е начин за преодоляване на историческите натрупвания, възникнали в резултат на желанието на балканските народи за самоутвърждаване.

Трудно е да се очаква качествен прочит на историческите факти, особено ако говорим за тяхното многопластово натрупване през вековете, какъвто е случаят на Балканския полуостров. Само преди 40 години на Балканите имаше 4 държави – България, Югославия, Албания и Гърция, а днес този брой се е увеличил, защото разпадането на Югославия води до създаването на 7 нови държави –

Сърбия, Македония, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово.

Въпреки че България първа призна независимостта си под името „Република Македония“, използването на думата Македония среща съпротива от Гърция, според която използването на това име може да бъде предпоставка за бъдещи териториални претенции.

Заради този спор ООН и ЕС признаха страната под името “Бивша югославска република Македония”.

Това остана до подписването на Преспанското споразумение между двете страни през 2018 г., което слага край на сагата за името на бившата югославска република. При него страната се преименува на Република Северна Македония, а Гърция подкрепя членството й в НАТО и ЕС. Остава малка стъпка към пълното присъединяване на Северна Македония към Европейския съюз.

Според историците днешните проблеми в Македония са на дневен ред през 19 век и втората му половина. И те са част от по-широк процес на консолидация на младите балкански държави по време на разпадането на Османската империя. А географската област Македония се намира точно между двете най-силни страни на Балканите от Средновековието – България и Сърбия.

Но откъде идва името й и как се е превърнало в романтична част от българската историческа съдба?

Няма точен отговор за установяването на името през Средновековието, но се предполага, че то най-вероятно е свързано с преселването на воини от гръко-римската област Македония в Източна Тракия, носещи името на региона.

През 681 г. на Балканите се образуват две български държави – Аспарухова България, разположена над Стара планина, по Дунав и Северното Черноморие, и Куберовска България – в Прилепско, Битолско и Леринско поле. Това е отбелязано от хан Тервел в най-ранния надпис под Мадарския конник, който гласи: „….моите чичовци в Солун”. На практика през 9 век става сливане на двете ранни български държави.

Македония започва

става българин, когато

Българите печелят

софийско поле

– географският център на Балканите. Тогава хан Пресиян установява българска власт в днешната географска територия на Македония. През ІХ и Х век е под властта на България и тук протичат същите процеси на консолидация на средновековната нация, както и в други територии, основани на християнството, общ език и общ владетел. След превземането на Софийското поле през 809 г. и в следващите години от неговото развитие българите се заселват по поречието на реките Струма, Места и Вардар.

От своя страна сръбската средновековна нация е консолидирана около района на Рашка, който се използва широко в сръбските източници като синоним на Сърбия. Първоначално Рашка се намира в горното течение на реките Ибър, Лим и Дрин, западно от планините Копаоник, а по-късно се простира от брега на Средиземно море, като дори прави неуспешен опит да превземе Дубровник.

Според историците, първите опити

Сръбско разширение към

Почвата на Македония

първи представители

династията Неманич,

но те стават осезаеми по времето на цар Стефан Милютин през 13 век, чиито мощи се намират в църквата „Св. Неделя“ в София.

Както България преди няколко века, на Балканския полуостров има две Сърбии. Брат му Стефан Драгутин владее северните части, а Милютин – южните. Те предприемат първия поход към Косово и Метохия и Северна Македония и това може да се счита за начало на експанзията на Сърбия в географската област на Македония.

Любопитно е, че по това време Сърбия не търпи татарските нашествия, за разлика от Второто българско царство, което преминава през много тежка криза. Освен това на престола се възкачиха представители на болярски групи. Междувременно се появяват Видинското княжество на княз Шишман, Подбалканският край на братята Смилец, Радослав и Войсил. България започва да се разпада, неспособна да устои на сръбската експанзия. България владее Дунава и Северното Черноморие и там свършва част от пътя на народите, дошли от Средна Азия. Тоест, ако не завият на юг и минат през Иран и Ирак, ще се озоват в Долния Дунав на северния бряг на Черно море.

Първите нашествия започват с унгарците при цар Симеон, които оказват силно влияние върху българските земи. Българите обаче ги побеждават с голяма трудност и унгарците са принудени да заобиколят Карпатите и да се установят в Панония. А през XI век, когато България е под властта на Византия, се случва Второто велико преселение на народите, белязано от три последователни тюркски вълни – печенегите, огузите и половците. През това време центърът на сръбската държава се премества от Рашка в днешна Черна гора и образува т.нар. Хегемония на Дюкелин.

Възстановяването на България и Сърбия е част от разпадането на Византийската империя през 12 век. Малко преди въстанието на Асен и Петър в Търново, сръбско движение на Неманич избухва срещу византийската власт, което води до възстановяването на Сърбия.

Асенова България

и Неманица Сърбия

възникват

почти по едно и също време

но има специфика на българското и сръбското развитие. Например сръбските владетели, с изключение на Стефан Душан, са канонизирани за светци. Те имат биографии, които са се превърнали във важен източник за сръбското средновековие. В България тази традиция липсва, тъй като византийската практика се спазва, когато владетелят не е канонизиран за светец и няма сакрални функции.

След смъртта на Душан идва синът му – Стефан Урош V, който не успява да спре процеса на разпад. Съпругата на Душан и майката на Урош, Елена Българская, се оттегля в Сяр след смъртта на съпруга си и образува едно от първите княжества там, което по-късно е завладяно от Иван Углеш. Елена е сестра на цар Иван Александър и жива връзка между Стефан Душан и българския цар. Според проф. Христо Матанова, подобно на сръбската кралица Елена, всяка година пътува до Търново, но в дейността й няма изразени пробългарски тенденции.

Преминавайки още през втората половина на 19 век, съперничеството между зараждащите се държави на фона на разпадането на Османската империя придобива нов геополитически характер. Близостта ни до Константинопол и до основните центрове на живота на империята обяснява късното ни освобождение. Междувременно периферни страни като Сърбия, Гърция, Влашко и Молдова получиха автономия много по-рано. Социалните промени, протичащи на европейския континент, свързани с появата на национализъм, патриотизъм и различни политически доктрини, не подминават и балканските страни, които постепенно се отделят от Османската империя и стават самостоятелни държавни образувания.

Според историците обаче главните дейци на Българското Възраждане не са се съмнявали, че Македония е част от България. Например в организацията на Първа и Втора българска легия, както и в много български чети, има десетки българи от Македония.

Обединението на България с Източна Румелия обаче бележи нов етап в сблъсъка на балканските народи, тъй като променя баланса на силите и поставя под съмнение плановете на Сърбия за хегемония. И това е причината за Сръбско-българската война от 1885г.

Още след Балканските войни районът е разделен между България, Сърбия и Гърция – съответно Пирин, Вардар и Беломорска Македония.

.Source